Въпрос на оцеляване.

Последните няколко вечери на скромни бири ми дават успокоение, че просто нямам късмет иначе ги има. Има такива който уверено идват, хващат те за ръката без право на ропот, целуват страстно и безцеремонно за здрасти. След това с премерено движение те развъртат, слагат слушалка в ухото и ръка на правилното място и започват да ти пеят песен с измислен текст. Докато танцувате...
В средата на тъмната градинка...
...и са смели по мъжки, и мамка му знаят какво да кажат още с първата ти дума характер за да станеш отново кашкавал, съзнателно.
Te не бягат след всяко дръзко изказване. Как знам ли? Шепите ми са пълни с бегълци, великани на комплименти и обещания за себе си и мен, а иначе малки кърлежи който ме смучат докато има. И още малко като свърша...
Само, че аз вече съм малко по голяма и ми е писнало някой да закърпва поредния гаф страхливо и несигурно, защото нали знаеш всеки момент може да се наложи да дръпне клечицата и да хукне да бяга, после да се спре 2 пресечки по надолу, а телефонът ти да светне в името му. Затова се лепи за кратко с дъвка, плюнка или онази друга бяла мъжка течност. Лепи се да, защото никога в тези работи нещата не са чисти. Лепи се докато се събере купчина боклучки, дъвката вземе че изсъхне и айдееее пак на ново.
През това време вземеш, че в боклучките намериш прашасало пиче. Поизтупаш, поизлъскаш, а то стане на той. После той идва и те кани на танц в средата на най-тъмната граднинка на света където няма нито обещания, нито искания, а смелост като за двама.