The Perfume

"Ухаеш много приятно..." Репликата огласява абстинентното пространство и се изнизва като финален акорд на перверзна симфония... Уханието идва, изпълва света ти със своята невъзможност. Сладко, ново, красиво, би го гледал цяла вечност, но защо да го правиш, когато едно единствено протягане ти осигурява това сладострастие в цялата му пълнота. Ти не само миришеш, ти го взимаш, ти го изяждаш, поглъщаш, докато не го унищожиш и не изчезне завинаги. Едно неадекватно присъствие, което обръща очите ти наопаки и докато свикнеш с новото слънце, към което да се взираш, него вече го няма. И ти просто забравяш, че го е имало. Кратък миг, разстоянието "от" - "до" е толкова абсурдно нереално, че дори не си сигурен бил ли си там или си сънувал сънища от люляк и розови багри...Кой беше преносителя? Имаше ли име? Имаше ли цвят и форма? Имаше ли блестяща усмивка или някой бе зашил устата му завинаги? Дали в тези очи не видя как живота и смъртта правят любов, как Ада и Рая се сливат, за да родят един чудовищен хибрид от лудост писъци кървави лъчи? Не си видял такова нещо. Не си бил там. Било е просто сън.


П.С. ПИЧЕ! Какво са Пипалата, когато го няма тяхното викотело? - гърчат се, без надзора на своя верен приятел тялото, удрят щипят навсякъде, докато на някой просто не му писне и не сложи края им... мис ю! идвай да направим непобедимата цялост!