Разстоянието от Руски до любимата ми гледка на Витоша е дълго цяла вечност. Откраднах си половин ден от иначе толкова стиснатите шепи на София. Сега обикалям улиците, а лицето ми просто е замръзнало в разтегната усмивка. Явно изглеждам нелепо защото хората около мен се оглеждат на какво толкова се хиля.
С първата бира отминавам вкуса на безличие. С първите срещи съм отново в свой води. Големите ми планове са малки на думи. Затова пък камерите на къщата на министъра снимат цялото щастие.
След това ходим по Витошка и се пренасям в това което ми разказва. Няма хора, няма трамваи има само бял сняг който пада леко леко и затрупва стъпките ни. Отнема час! След което посоките се разделят и няма кой да ми разказва но картинката все още е в главата ми.
Тъмната част на НДК не е достатъчно тъмна, но нали сме щастливи, защо да се крием?
С последните батерии слушам Ignite и вече дори не се опитвам да озъптя усмивката си. На края на моста, на най последната снимка в дясно (по пътя към вкъщи) стотина лица споделят настроението ми и ми махат. Аз се усмихвам учтиво и им отвръщам. Предполагам от опиянението...
И това е само началото на драматичният викент!Keep the drama high! Gotta the pose n the pout - i’m a princess in wet dreams…
No comments:
Post a Comment