Котките имат по 9 живота ?

Днес е петък, време да си ходя в къщи! Днес навън зрее слънце и бих казала, че идва пролет. Тоест, имам поне два силни аргумента срещу тежеста в главата и кашата която готвя. Това, че ще си тръгвам с момчетата съвсем ме усмихва и събужда. Ники цяла сутрин е тичал за акумулатора докато всички блаженно сме си отспивали снощните приключения и сега колата иска само да и сложим хубава музика. Бензин и моля заповядайте на магистралата с панорамните гледки към планините. Леко се протягаме и съвсем се разсънваме. Шеги и смях успяват да заглушат музиката. Таман започваме да обсъждаме вчерашно....и колата накъсва темпото и спира. Под капака нещо пуши и то пуши нещо голямо. Какво става? Въпреки загрижените физионимии, не можем да се оправим, а и май за всички ни вътрешностите под ламарината изглеждат еднакво непознати. Наоколо хвърчат коли както и ние сме хвърчали само до преди минутка. Излезли от кутийката си и от потока на движение обаче, ни е някак напрегнато. Ръмженето на профучаващите коли пък съвсем ни пълни главите с болка. Не те чувам, но моля те не стой толкова близо до пътя. На нокти чакаме Павката, който измъкваме от леглото, също след вчера да ни доносе вода\антифриз и каквото там още...Двама непознати, но очевидно от нашите също спират видели, че има проблем. Всичко е наред! Колата вече пали и се движи спокойно. Ще караме с тях 20-ина км да видим дали всичко е ок.
Ура! Надуваме пак музиката, разтичаме се по седалките отново влизаме в мелооу настроние и тадам, белия пушек под капака отново ни нарежда да спрем. Този път поне е на цивилизовано място и става очевидно какъв е проблема. Трябва майстор, с дъвка няма да можем да го поправим. Непознатите младежи отново се връщат да питат какво до помогнат. Чувствам се не на място! Мойте младежи са за още вода, непознатите, който не са ми симпатични говорят да секс, а и никак не разбирам от коли.
-Вики, май е по добре да тръгнеш с тях!...ама как, защо, с вас...защо не. На колата и трябва ремонт и ще отнеме незнайно дълго, по добре отиди с момчетата. Всъщност нямам избор, пътуването вече е спазарено. Подхващам Люплюд и се мятам на задната седалка. Аз съм Вики, а това отпред са Сашо и Светльо. Не исках да се намесвам в пътуването по мъжки, но пък на тях май не им пука защото продължават да си говорят за “...и тя се клати нещо отгоре ама и аз не спирам...6 пъти братче я накарах да свърши...” Чудя се да продължа да се чувствам не на място или да започна да се подхилквам припознавайки тези разговори. Как да е, подхващаме лек разговор и оставяме авариите назад. Идва викент, парти тайм, сватба в Македония или каквото си поискаме. В Джерман, Сашо натиска спирачките, има нещо не както трябва в тази колона....Защо не спираме?
Секунда хаус. Главите им се залепят за предното стъкло, а моята за предната седалката. Удара не е силен. Не говорим. Излизаме от колата, а ушите ни пищят. Току що ни блъснаха ли? Усмивките се изтриват, а болката във врата и главата нараства. Стоим няколко минути като пияни и не възприемаме. Не беше страшно, стана страшно след това. 10 или 15 километра повече можеха да значат наистина повече. Всички тези премеждия от сутринта до сега правят филма прекалено цветен. Сядам и млъквам. Мисля. Такива са високосните години, случват са само каръшки неща, ако вярваш в такива неща го помни казва Светльо. Незнам в какво вярвам. Това е втората катастрофа за два дена в която аз съм в колата и ми идва малко в повече тва измъкване по края и въпросите “Ами ако?”. Още известно време няма да съм шофьорка. От12:00 до 16:30, 5 часа кошмар, а обикновенно е само 1 час и половина.
Ще си плюя в пазвата
Ще пия аспирин.
Ще ви чакам в 8 на Попа.
Мисля, че тази вечер трябва да почерпя.